Изложбата на Исабел Кинтаниля „открадна шоуто“
За първи път в своята история националният музей „Тисен-Борнемиса“в Мадрид посвещава самостоятелна изложба на испанската художничка
Исабел Кинтаниля рисува картината „Голям интериор“, 1973 г.
ККогато през 2016 г. Museo Nacional ThyssenBornemisza организира изложбата „Мадридските реалисти“, всички очакват, че най-голям интерес отново ще събуди Антонио Лопес (88-годишният днес художник и скулптор е не само най-известният представител на тази група, но и един от водещите съвременни испански артисти изобщо). „Но ако използвам фразата на английски, всъщност „шоуто открадна Исабел Кинтаниля“, казва артистичният директор на музея Гийермо Солана на представянето на изложбата „Интимният реализъм на Исабел Кинтаниля“до 2 юни (вход 13 евро и свободен всяка събота от 21 до 23 ч. благодарение на спонсорството на японската модна марка Uniqlo). Тогава изненадани са не само зрителите, но и самите организатори.
„Спомням си, че по време на онази изложба, в която Исабел беше много добре представена, често слизах тайно да се разхождам из залите и почти винаги чувах коментари на зрители, че най-много са им харесали и най-силно са ги изненадали и развълнували картините на Кинтаниля“, казва кураторката и на двете изложби Летисия де Кос.
Още тогава, впечатлени от ефекта на „откритието“Исабел Кинтаниля, от музея веднага вземат решението да организират нейна самостоятелна изложба. Преди смъртта ѝ година по-къс
но Исабел Кинтаниля (1938 – 2017) все пак узнава, че „Тисен-Борнемиса“възнамерява да възстанови и покаже цялостното ѝ творчество в самостоятелна ретроспектива.
Сега за първи път музеят посвещава монографична изложба на една от водещите фигури на съвременния реализъм с деветдесет творби, включително найизвестните ѝ картини и рисунки, повечето от които принадлежат на музеи и колекции в Германия, където Кинтаниля се радва на голям успех и признание през 70-те и 80-те години на ХХ век. Това е и първата самостоятелна изложба, посветена на испанска художничка, от откриването на музея през 1992 г. През годините са били представени три големи самостоятелни изложби на жени: Берт Морисо (2011), Соня Делоне (2017) и Джорджия О’Кийф (2021).
Даниел Мартинес, представител на мадридската автономна управа, която оказва съдействие за изложбата в ролята си на меценат, благодари на „ТисенБорнемиса“за „отдадения и сериозен ангажимент към популяризиране на художнички“. От музея казват, че представянето,
„Ноктюрно“, 1988 – 1989 Kunststiftung Christa und Nikolaus Schües
„възстановяването“и изтъкването на жените в изкуството се вписва и в глобална тенденция.
Селекцията от творби в изложбата обхваща шест десетилетия между най-старата картина от 1956 г. и последната от 2017 г., която Исабел Кинтаниля предава на своя галерист малко преди смъртта ѝ. Шест тематични раздела включват натюрморти, интериори, пейзажи и градини. Художничката е емоционално свързана с местата, които рисува, сред които са нейните домове и ателиета, планините от летните ѝ ваканции, любимите ѝ градове Рим и Мадрид. Кинтаниля сама сади и се грижи за растенията, дръвчетата и цветята в своя двор, които после рисува.
Според Летисия де Кос „нейната работа представлява всъщност и нейния живот. Тя никога не приема да рисува нещо извън собствената си реалност“. Кураторката припомня и цитат от самата Исабел Кинтаниля: „Така силно ме вълнува реалността, която виждам. Този самотен телефон, около който е имало
„Теменужки върху хладилника“, 1972, частна колекция, благодарение на Galería Leandro Navarro, Мадрид
„Рим“, 1998 – 1999, Galerie Brockstedt, Берлин винаги много суматоха и шум, изведнъж онемява, витаещ във въздуха. Направо оставам без дъх, толкова ме вълнува тази сцена, че искам да я нарисувам.“
Ако сега изложбата въобще е възможна, това по думите на директора Гийермо Солана се дължи единствено на „блестящата“изследователската работа на кураторката Летисия де Кос, „жената-оркестър на този проект“през последните три години. „Много рядко един комисар е отговорен за толкова аспекти от една изложба. Тя не само изследва и проучва, а сама успя да убеди галерии, колекционери и музеи да ни се доверят“, казва Солана.
Трудността идва предимно от недостатъчно стриктния контрол при продажбата на картините на Кинтаниля. Все пак Летисия де Кос намира стари списъци, написани на пишеща машина, с ръкописни бележки в полетата и с отбелязани на тях име, адрес и „в най-добрия случай телефон“. Тя започва да звъни по телефона, като понякога попада на самите купувачи, друг път на техни наследници. „Разбираемо беше защо някои хора подхождаха с голямо съмнение към обаждане от Испания на немски език с въпроса дали имат картина на Исабел Кинтаниля в дома си“, с усмивка казва кураторката. Съдействат ѝ също галеристи, организирали изложби на испанската художничка.
Исабел Кинтаниля е родена през 1938 г. в Мадрид. По време на Гражданската война баща ѝ се сражава в републиканската армия и умира през 1941 г. в концентрационен лагер. Майка
ѝ издържа двете си дъщери с работата си като шивачка. Именно картината „Почит към майка ми“(1971) изобразяваща шевна машина, е избрана за водеща в изложбата. Самата Кинтаниля също се превръща в добра шивачка. На единадесетгодишна възраст тя започва да посещава частни уроци, а на петнадесет постъпва във Висшата школа по изящни изкуства „Сан Фернандо“. По-късно става преподавателка по рисуване и живопис, като започва да участва и в колективни изложби. През 1960 г. се омъжва за скулптора Франсиско Лопес. От 70-те години на ХХ век. творбите на Кинтаниля са топло приети в Германия, където са показвани в много самостоятелни изложби.
Любопитно е, че групата на „Мадридските рeалисти“е първата в Испания, в която жените, освен че са повече от мъжете, заемат еднакво важно място като творци. Поради единството и сплотеността между тях трудно може да се отдели животът и творчеството на Кинтаниля от това на нейните колеги и приятели, казват от „Тисен-Борнемиса“. Затова в изложбата са представени и дванадесет творби на трите художнички, с които Исабел Кинтаниля е най-близка — Есперанса Парада, Мария Морено и Амалия Авия.
За организаторите настоящата изложба (и конкретно фигурата на Летисия де Кос) променят локалния досега профил на Исабел Кинтаниля в историята на изкуството и я позиционират напълно заслужено в международния контекст на европейския реализъм.