Лошият вкус в устата

ЗЗагуба, от която ще боли. Така може да бъде определено решението в Брюксел тази седмица, когато транспортните министри одобриха пакета „Мобилност 1“напук на интересите на няколко държави от Източна Европа, сред които и България. Тези решения ще значат нови разходи за източноевропейските превозвачи и ще са силен удар по транспортния сектор на България, който е един от малкото успешни примери за местен бизнес, възползвал се от общия пазар. Излизайки от съвета, новият министър Росен Желязков нарече България „съпътстваща жертва“.

Но София сама се постави в ролята на жертва. Бившият министър Ивайло Московски лъкатушеше неуверено по време на председателството, а шефът му Бойко Борисов се надяваше, че, разхождайки Еманюел Макрон из „Евксиноград“и потупвайки го по рамото, ще извлече политически дивиденти. В крайна сметка, докато евродепутатите на ГЕРБ славославеха кабинета и как той е „разгромил“

Франция, България успя да постигне минимално смекчаване на ограничителните мерки за транспортния сектор.

Това поражение обаче е важно и заради изводите, които си заслужава да се направят. В ЕС солидарност е хубава дума, но когато става дума за икономически интереси, братството не е без пари. Затова и по много въпроси има традиционни братя по оръжие (например т.нар. Ханзенска лига на северните държави), които постоянно трябва да се търсят, намират, да се градят коалиции, чрез които да се защитават позиции в Брюксел и други столици. Както правителството, така и българският транспортен сектор явно не успяха да минат на това ниво този път. А безмилостната ефективност, с която държави като Австрия, Германия и Франция успяха да прокарат интересите си срещу тези на България, Полша и Литва, оставя лош вкус в устата. Защото напомня, че на хартия пазарът е общ, а на практика все още е предимно техен и доста по-малко наш.