24 кадъра в секунда
Големите филми, в които фотографията и фотографите са главни герои
К„ Киното – това е истината 24 пъти в секунда.” Прозрението е на ЖанЛюк Годар от средата на миналия век и описва едновременно природата и мисията на седмото изкуство. А природата на киното е фотографска. Илюзията за движение идва от наслагването на 24 статични фотографии. Още преди братя Люмиер да посрещнат с ръчно въртяната си камера влака на гара Сиота, англичанинът Едуард Мейбридж разположил 12 фотоапарата на писта за надбягвания, за да анализира движението на конете. Прекарал невидими за коня конци, в галопа апаратите щракали един след друг, поредицата от снимки със запечатаното движение на коня била фактически и първият филм. В съвременните фотоапарати това е просто опция, която се избира с едно натискане на пръста.
Киното отдавна ползва стопкадъра, за да илюстрира преливане от мимолетността на движението във „вечността” на статичната снимка. Най-известният стопкадър е финалът на „Буч Касиди и Сънданс Кид” (1969), в него каубоите присмехулници на Нюман и Редфорд в един миг (или 1/24 от секундата) минават от живота в собствения си мит. После образът избледнява като снимка от тяхното време. Базисен за темата ни е
(1966) на Микеланджело Антониони. Филмът е един ден от живота на успешен лондонски фотограф (Дейвид Хемингс), каращ открит ролс-ройс, снимащ отегчен бързи сесии с послушни модели, които третира като предмети, а нощем за себе си - голи тела на възрастни мъже в приютите за бедни. Прототип му е фотографът на британския Vogue Дейвид Бейли, съпруг на Катрин Деньов от 1965 до 1972. Скитайки в празния си следобед в лондонския парк Maryon, героят на Хемингс снима импулсивно разходката на млада жена с възрастен мъж. Уплашена, жената (Ванеса Редграйв) го следва до студиото, моли за негатива, предлага себе си, сваля ризата си, остава гола. Той й връща друга ролка. Заинтригуван за пръв път през деня, фотографът проявява и увеличава неимоверно снимките. Разбира, че е бил свидетел на убийство. Преди това го виждаме в действие в бърза фотосесия в упор с реалния модел Верушка, той й крещи грубости, тя симулира страст, накрая и двамата са изтощени като след любовен акт.
Но центърът на филма е десетминутният акт на фотоувеличението - с проявяването, сушенето, вглеждането. Свидетели сме на изкуството като процес и на краткото щастие на артиста, оставен със занаята си. Самото кино е разчленено до воайорската му същност и намесата в реалността чрез запечатването й.