Доц. Симеон Евстатиев: Криминализирането на „радикалния
Специалистът по исляма и Близкия изток
Преди лятната си ваканция народните представители приеха на първо четене две законови поправки, предложени от Патриотичния фронт (ПФ) - срещу разпространението на „радикален ислям“и носенето на облекло, прикриващо или скриващо лицето.
Предстои депутатите да гледат още две законодателни инициативи на ПФ, свързани с мюсюлманската общност в България - за забрана на високоговорители при религиозни прояви извън храмовете, на финансово подпомагане на вероизповеданията и религиозните институции от чужбина и на проповеди на чужд език.
Потърсихме специалиста по исляма доц. Симеон Евстатиев за мнение доколко адекватни са тези законови промени и какъв ще е ефектът им, ако бъдат приети.
Pзисни ислямски постановки или религиозни задължения, произтичащи от нормативните извори (Корана и Сунната) на исляма или от особеностите на ислямската традиция и юриспруденция (фикх). Криминализирането на „радикалния ислям“е мисия невъзможна. То със сигурност би създало хаос в съдебната система, а при гледането на подобни дела от прокурори, адвокати и съдии по необходимост ще се изисква и изключителна компетентност по ислямски теологически и религиозноправни въпроси, по които дори експерти понякога застъпват противоречиви становища. Трудно ми е да преценя доколко в тяхната съвкупност подобни законови мерки наистина са необходими. Всъщност става дума за различен тип инициативи – за облеклото, за промени в закона за вероизповеданията, за криминализиране на „радикалния ислям“и за високоговорителите. Сред всичко това найспорно за мен е предложението за въвеждане на понятието „радикален ислям“в законодателството по предлагания начин. От една страна, виждаме, че (като изключим начина, по който това се прави, и терминологията, която – за разлика от по света – се предлага у нас) различни инициативи от подобен характер вече има и в редица западноевропейски страни. Някои (Франция, Белгия и отделни местни власти) забраняват на публични места цялостното забулване, при което не се вижда лицето. Други, вече и Германия, в момента дебатират подобни възбрани. Има и страни като Австрия, които ограничават външното финансиране на мюсюлманските общности, а държави като Франция обсъждат въвеждането на сходни ограничения. С оглед на усложняващата се обстановка в Европа тези мерки са част от усилията на политици и държавници да предложат – все още в рамките на либерално-демократич- ния спектър – решение на острите проблеми с т.нар. радикализация на част от своите граждани мюсюлмани. Доколкото ми е известно, сред западните държави единствено Великобритания, макар и с малко по-различна терминология, наскоро мина през дебат за криминализирането на определени проявления на исляма (като „идеология“в противовес на „религията“), което вероятно е дало надежди и идеи на българските вносители на законови промени чрез въвеждането на „радикалния ислям“в законодателството. От друга страна, това са трудни начинания, защото крият риск да встъпят в противоречие с основополагащи принципи като този за свободата на вероизповедание, който е част от ценностите на европейските общества. С други думи, макар и при наличие на политическа воля и обществен консенсус да е възможно да има ограничения за облеклото на публични места, макар държавата да е в правото си да регулира финансирането и функционирането на изповеданията, много е важно как точно ще се направи всичко това. Да се инкриминира „радикалният ислям“във всеки случай е не само абсурд, то е и практически неосъществимо. Според мен държавата с нейните законодателство, правораздаване и съдебна система трябва да запази своята неутралност по отношение на вътрешнорелиги- озни особености и дискусии, на течения и степени (радикално – умерено), в които се следват дадени религиозни учения. А ако някой гражданин наруши закона, например, като проповядва религиозна омраза, подтиква към смяна на установения демократичен обществен ред, омраза към друговерците или пък извършва насилие, държавата трябва да влезе в ролята си, за да го санкционира и накаже, но въз основа на реални доказателства за конкретни действия, наричани от юристите съставомерни. Принадлежността към дадено религиозно течение или притежаването на набор от свързани с него книги сами по себе си не могат да бъдат доказателства в този смисъл. Един съд, разбира се, може да отчете „на каква основа“, въз основа на каква „идеология“или идейно течение е извършено конкретното действие, за да си изясни „обстоятелствената част“от процеса. Държавата обаче не трябва да се намесва пряко в дебати, заемайки оценъчна позиция чрез дефиниции и понятия, които са вътрешни за дадена религиозна общност. От гледна точка на законодателството деянията, съставляващи престъпления, в случая не бива да имат „религиозни“обосновки, а трябва да бъдат „преведени“на общодостъпен за всички граждани и ясен юридически език. Държавата трябва да е неу-
„Приемането на законовите текстове в сегашния им вид ще има негативни последици.“