Ислям“е мисия невъзможна
трална, а когато се наложи да съди някого заради онова, което е проповядвал или извършил, единственият критерий трябва да бъде дали става дума за действие, което е наказуемо от гледна точка на действащото законодателство и накърнява конституционно определените граждански свободи и демократични ценности. Това не може и не трябва да става чрез въвличане в тези процедури на теологически аргументи или спорове за „радикалния“характер на дадени религиозни убеждения – независимо дали ни харесват или не. В противен случай светското право ще трябва да се произнася по религиозни принципи. Един мюсюлманин може да се определя като суфий, ханифит с матуридитски теологически възгледи или пък салафит, и ако спазва законите на държавата, има право в личната сфера да си вярва в каквото пожелае. Подобно на всеки друг гражданин, независимо от неговата конкретна религиозна идентичност, ако наруши тези закони, наказанието трябва да се налага не с измерване „радикалността“на неговите възгледи или чрез оценяване на вътрешнорелигиозните особености на изповядваните от него идеи, а с оглед на извършеното деяние от гледна точка на действащото законодателство, пред което всички граждани имат равни права и задължения. Има ли основателна заплаха за радикализация в някои части от българската мюсюлманска общност и в каква форма е тя? Винаги ми е трудно да разсъждавам в парадигмата на „радикализацията“– един не толкова академичен, колкото политически и съответно медиен термин. Но съживяване на исляма в различни негови форми и проявления определено има и в България през последните години. След падането на комунистическия режим се наблюдава процес по интензифициране на ислямската идентичност сред част от българските граждани – сред етнически турци и особено сред помаци и роми. Сред някои от тях се възраждат исторически характерни за Балканите и датиращи от османската епоха форми на исляма, свързани с ханифизма и матуридизма. Много от тези мюсюлмани, но не само те, по разбираеми причини изпитват силното влияние на Турция (включително и чрез нейната ислямска институция – Дианета, с който България е сключила и договореност), където ислямската идентичност играе все по-важна роля не само в обществото, но все по-осезаемо и в политиката. Сред младите освен тази „постосманска“(някои биха се изкушили да я назоват направо „неоосманска“) траектория, по мои наблюдения и преки впечатления, включително и от теренна работа, има и ясно очертано възраждане на исляма по различни, малко познати в досегашната ни история линии, вариращи от идеологията на движението „Мюсюлмански братя“до салафизма. Тези течения са „нетрадиционни“по отношение на България, което обаче не означава, че противоречат на „исляма“или че не са пряко свързани с „голямата“ислямска традиция. Те поскоро са формата, която в случая приемат процесите на (ре) ислямизация, защото според следващите ги мюсюлмани или им предлагат адекватни на времето механизми, или в търсенето на автентичност им вдъхват силно чувство на религиозна увереност. Освен това опитът рязко да се отдели „религия“от „идеология“също е част от разбираемо, но безпредметно по своята същност и реалистичност усилие.
Как мюсюлманската общност в България се различава от мюсюлманите в Западна Европа? Очаквате ли процесът на радикализация в България да следва модела, характерен за Запада? Твърдението, че българските мюсюлмани са автохтонно на-
селение, с което християни и представители на други общности съжителстват от столетия, вече се е превърнало в клише. В него, разбира се, има редица важни моменти – освен нормативните кодове, заложени в моралните системи на различните религии, освен самите „големи“религиозни традиции, се е създала и една местна форма на съжителство, в която мнозина основателно съзират голяма доза очарование. Комшулуците са добър пример за това. От друга страна, съвременните процеси и особеностите на глобализацията след края на Студената война, свободата на пътуването, интернет и социалните медии преформатираха редица културни процеси, включително и в рамките на религиозните общности. Поради това и ислямското съживление, възраждането на ислямските идентичности прие непознати до този момент у нас форми. Някои от процесите, които наблюдаваме днес сред българските мюсюлмани, са по-близки до тези, протичащи сред техните единоверци в Германия, Великобритания, Турция или Египет, отколкото до случващото се в съседното село с преобладаващо мюсюлманско население. Това важи в голяма степен за целите Балкани. И макар по правило динамиката в България да беше по-слаба от тази в Западните Балкани, тук са налице същият тип процеси. Те водят до реислямизация на много хора с мюсюлманска културна идентичност, доскоро следвали битови или синкретични религиозни вярвания и практики, и това завръщане към един по-норма-
тивен ислям става чрез възраждане или на унаследените от османската епоха ханифитско-матуридитски възгледи, или чрез постановки, характерни за „Мюсюлмански братя“, или чрез възприемането на салафитска ориентация. В този смисъл съвсем скоро може да се окаже, че наместо да изнасяме „добри практики“поради опита ни в съжителството между различни религиозни общности, сме се оказали пред конфликти и нови предизвикателства, характерни по-скоро за процесите, които вече ясно се открояват в Западна Европа. Свидетели сме на интензивен процес по хомогенизация на исляма. Обикновено казваме, че ислямът е разнолик и многообразен. И това е вярно, има много основателни причини за това твърдение, но то не означава и че разнообразието може да бъде разтягано до безкрайност. Религиите имат нормативен диапазон – дадена група или общност може да го напусне временно, например, следвайки синкретични практики под влияние на други религии или културни норми. Ислямската история обаче познава показателни примери, когато след прекалено голямо отдалечаване от нормативния диапазон на религията, дадени общности се връщат към него в стремеж към засилване на идентичността си. Такъв процес наблюдаваме и при мюсюлманите на Балканите през последните години. И понеже голяма част от нормативните аспекти на исляма са непознати или пък са били „забравени“за известно време по нашите земи, някои прояв-
Тези влияния са част от процес по възраждане на ислямската идентичност и консолидацията на мюсюлманската солидарност. Най-общо можем да откроим три типа влияние: 1) от Турция, насърчаваща съживляването на ислямската религиозност чрез исторически наложилата се в региона ханифитскоматуридитска версия на суннитския ислям; 2) от различни центрове на салафизма (но не само Саудитска Арабия); 3) ислямско пробуждане тип „Мюсюлмански братя“(което не идва задължително от Египет, а може да бъде „внесено“например от Великобритания, Франция или просто чрез интернет). Общото между тези различни форми на ислямско съживяване е опитът за засилване на социалното сцепление сред мюсюлманите и акцентът върху ислямската солидарност за сметка на по-второстепенните доктринални и ритуални различия. Този порив към хомогенизация на исляма няма да доведе до същинска хомогенност, но самият стремеж към единение ще има дълбоки религиозни и социални последици.
Какви ще са последиците, ако тези закони и законови поправки бъдат приети в сегашния им вид? Аз наистина се надявам те да не бъдат приети на второ четене в сегашния им вид. Това би било изключително неефективно и ще има негативни последици. Вместо да подпомогне борбата с явленията, която иначе законодателите вероятно желаят да водят с най-добри намерения, защитавайки обществото и демократичните ценности, те по-скоро биха усложнили ситуацията.
Интервюто взе Мария ПЕТКОВА