Как група ентусиасти бягат от напрежението в офиса всеки вторник
ССпоред неписано непиисано планинарско правило „жена се милва до зори, планина се минавва минава до пладне“. В повечето случаи това товат важи и е хубаво да се спазва. НоН Но не и ако живееш в София и си на работа работар от девет до пет. Не и ако обиичаш обичаш планината толкова много, че не можеш да „изтраеш“до почивните дни. ддни. Не и ако имаш крещяща нужда да излезеш сред природата. Обладан от планинска абстиненция, зарязваш всичко и тръгваш нагоре в най-големия студ. Бориш се със съня и умората, с виелицата и преспите, замалко да се загубиш в тъмното на слизане от Черни връх, но накрая всичко свършва добре и си щастлив. Горе сред стихиите, близо до звездите и Луната, си намерил себе си.
Тъмното ли казах? Точно така, тъмното. Не ме поправяйте, става дума за една нощна разходка до Черни връх през зимата при -25 градуса. „Мозъкът“на тази екстремна планинска „операция“е Диляна Лулчева, неуморен приключенец и пътешественик с любопитен поглед към света. По професия е логопед и възрастов психолог. Има собствен кабинет в центъра на София, който в момента развива. Работи много, спи малко. Обича да се движи, експериментира с различни видове спорт и като цяло не я свърта на едно място. Един февруари миналата година „изпушва“от работа и спонтанно решава да организира събитие във Facebook. Събират се около десетина ентусиасти и след края на работния ден тръгват към Витоша. Зверският студ и вятър превръщат разходката в истинско изпитание - но и във вълнуващо приключение.
Връщайки се в София, на Диляна й хрумва, че събития като това могат да се провеждат регулярно, макар и не в този екстремен вариант. „Епохата, в която живеем, предлага изключително неадекватен на биологията и биохимията ни формат на работа, твърде много седим на едно място, твърде много време за мислене, а липсата на физически натоварвания води до тежки психически отклонения. А движението помага на хората да се чувстват добре.“
Така се ражда идеята всяка седмица някой работен делник да приключва с „раздвижване на неуморно седящите по офис столове тела“. Включват се и други ентусиасти, създават група във Facebook и решават „денят да е вторник, планината да е Витоша, а целите - всеки път различни“.
Интересът към „лунатичните“преходи бързо нараства, а „лунатичането“се оказва заразна болест. Една августовска вечер на връх Скопарник (на югоизток от Черни връх - бел. авт.) малко преди полунощ се събират над 30 „лунатичковчета“. Така Диляна и сподвижниците й, без да искат, се превръщат в родоначалници на организирания лунат(ур)изъм в България.
Разбира се, има и „тегави“моменти, но „когато водиш толкова много хора, не можеш да очакваш, че всички ще вървят с едно темпо, че групата ще бъде хомогенна и всички ще са перфектно подготвени“. Диляна споделя, че го приема като предизвикателство и възможност за личностно израстване.
Истината е, че тя не е сама в смелото начинание. Помагат й като администратори в групата и „на терен“като водачи Асен Прахов, Васил Щерянов, а отскоро и Александър Удварев. Гордеят се, че от началото досега (точно една година), няма нито един вторник без преход. „Създава се едно усещане за структура, стабилност, регулярност. Знаеш, че там има едни хора, може да са различни, може да са едни и същи, с които всеки вторник можеш да избягаш от задушния град.“Тази повторяемост се дължи на огромния ентусиазъм и екипната „работа“на администраторите. Дори когато Диляна е за пет седмици в Патагония или се „тръшва“от вирус, се намира кой да я замести и събитията продължават да се провеждат.
Лунатични разходки рушат традиции и създават нови. В крайна