Бележки на Комитета по посрещането

Израснала съм с посрещане и изпращане на „емигранти“, въпреки че част от моите роднини официално не се водеха такива. От найранна възраст приех за даденост, че през лятото животът на моето семейство спира и то заживява с ритъма и очакванията на въпросните хора. Също така заживях с мисълта, че идването на „гостите от чужбина“е едно от чудесата на лятото, събитие, за което се готвим дълго, понякога изтощително, но което си струва всяка минута и без което ваканцията ни никога няма да е толкова вълнуваща.

Оттогава моделът на посрещане на роднини и приятели от „другия свят“се е променил, но има и принципи, които са останали същите. Опитах се да обобщя новите и стари правила.

Никое завръщане не може да мине без гранде посрещане на летището. То задължително е придружено от прегръдки, често цветя, а понякога и истински сълзи и сополи. И през ум не би ни минало да кажем “отпред има стоянка с таксита“, “вече има метро до центъра“или да пратим кола да ги чака. Не. Ние сме на линия в първо лице, потропваме нервно, отбиваме атаките на нерегламентираните и миризливи таксиджии, подсъзнателно чудейки се как “гостите” ще реагират на родните ухания, и с радостна усмивка чакаме вратите да се отворят и нашите хора да се появят. И понеже полетите са по всяко време, на някои от нас им се налага да си вземат свободен ден, но какво пък, това да не е ежедневие.

Веднъж поели ги от летището, стига часът и състоянието им да позволяват, ние тутакси ги отвеждаме, често насила, до отрупаната вече домашна трапеза. Менюто за престоя е съставено и преговорено отдавна – за чичо ми се знаеше точно какво ще очаква да присъства на масата и трескавите приготовления започваха отдалече. Ястията за него бяха домашно разбит тарама хайвер, печени чушки с умопомрачително количество чесън, кьопоолу за пуристи – само от патладжани и чесън, без други изгъзици, баница и прословутия крем-карамел на баба ми. Не се минаваше и без пържени кюфтета, мусака и каквото там всеки си спомня с умиление от детството. С предпочитанията са наясно всички по трасето, така че към края на престоя си емигрантите вече са в състояние да напишат очерк за особеностите на любимите си ястия по масите на роднини и приятели.

Бях позабравила минаващата през храната връзка между „нас“и „тях“, докато не попаднах сред българи в Калифорния, за които важен елемент от разговора се оказаха мечтания за чушкопеци и лютеница.

И ако за роднините си готвим, често изобилно и понякога абсолютно непоискано, с приятелите си ходим по ресторанти. Водим ги на най-добрите места и така те добиват изкривена представа за местната кулинарна сцена. Не ги впечатлява фактът, че заведенията са едни и същи. Те си имат разнообразие у дома, не са дошли у нас, за