Копнежът по там, където не сме
ББеше ми любимо с дълбока въздишка да казвам “Ох, как искам един ден да се махна оттукааа...!“, когато в България ме стягаше около врата. Такова едно общо, драматично желание, в което влагаш повече емоция и скрита надежда да драматизираш момента, отколкото реална мечта. Имало е и моменти, в които и съвсем истински съм си помисляла да емигрирам. Докато от време на време си фантазирах как се качвам на един от онези самолети до Куба, чрез които се „ бягаше“( тогава още използвахме този тип стара соц лексика за емигранството) в Канада, взеха, че спряха тези полети. Част от приятелите ми, решили да си случат живота извън „територията“, както наричахме България, все пак неусетно се плъзнаха в другата реалност отвъд океана с последните кубински екскурзии. Други пък емигрираха по най-различни начини – от студентски програми и бригади, през фалшиви документи, фиктивни бракове и по-малко фиктивни любовни истории с точните чужденци.
А пък аз... Ами аз останах.
Моята емиграция всъщност се случи неочаквано. Дори вече бях спряла да мисля за нея – в главата ми тя се отнасяше до другите и беше придобила колажния образ на всичките ми близки, напуснали страната, с техните снимки от новите им американски къщи, канадски природи, германски офиси, френски ресторанти, испански почивки, азиатски приятели и интернационални семейства. Работата ми вървеше добре, личният ми живот беше във фазата „...и заживели щастливо“, децата ми бяха във възрастта, в която се отглеждат предимно сами. Домът ми – дом, колата ми – кола, средата ми – и тя. Наистина повече работа за помалко пари и два пъти повече стрес, но пък по-евтин живот, хубава храна, утъпкани пътеки, кариера и най-важното – семейство и приятели.
И все пак тръгнах. Най-вече защото загубих способността да мечтая и вярата, че мога да променям неща. Затънах в битовата борба и един ден се усетих по-лош човек. Задушливата обстановка явно не беше само в главата ми, защото и мъжът ми – уморен от Париж кореняк парижанин – започна все повече да не харесва живота си в България. Един ден каза, че единственото, което го дразни там, е овчедушието. В крайна сметка и двамата напуснахме България заради него – той, защото не искаше да го споделя, а аз – защото бях започнала да го усещам у себе си.
Не съм най-типичният горък емигрант, който пристига в незнайното и там няма нищо свое. Нашето преместване си имаше дом. Пък да имаш адрес, към който се движиш, е огромно предимство в напускането на „своето място“. Бях идвала няколко пъти преди това на острова, но все още гледах на него като турист – с „ох“и „ах“по фасадите на къщите, с паралелно телефонно снимане на природни картини и с приповдигнатия дух на ученик, който успешно се е чупил от даскало. Хората ми изглеждаха... чисти. Физически чисти. Първото, което реално си спомням, са бабите и дядовците, насядали на люлеещи се столчета пред вратите си. Подстригани и сресани, с чисти и изгладени дрехи в добре съчетани цветове, с красиви рамки на очилата. Леко се полюшваха от наблюдателниците си и се усмихваха на всеки. Помня ароматът на пресен хляб, море и влага, който се стелеше по изгрев слънце, когато пристигнахме. Помня глухото скърцане на вратата на къщата, когато я отключихме.
Оттам нататък всеки емигрант знае – битовизмът започва полека да обзема времето и съзнанието ти и нямаш шанс да се оставиш на носталгията. Документи за резиденция, регистриране в кметството, здравни осигуровки, договори с електрически компании и мобилни оператори. Първите хора, които срещаш, са тези, от които зависи битът ти. Водопроводчици, секретарки, администратори, електротехници, съседи. Моите най-близко живеещи се оказаха сплотена британска общност от енергични, бодри духом и доста уморени телом пенсионери, организирали живота си главно около събитията в местната им английска кръчма.
Първата ми приятелка тук е най-важната сред тях – петдесет и седем годишната Морийн, която може всичко – от това да налива питиета в бара, да организира жива музика и да води бинго вечери до това да поема функциите на фронтмен на всякакви местни банди